Официално съм "непочтена" жена. Върнах си статуквото, получих си съдебното решение.
Понеже според "съкровището",  нейният син ме бил направил "почтена" - каквото и да значи за нея и за "мъртвия кораб на стария свят".(Бургаски вечери е любимата й песен).
Много кавички станаха в само три изречения. А винаги съм мразила етикетите, с които се награждаваме един друг.
Сетих се за един виц по този случай и ме напуши смях:

Попитали един мъдрец:
- Какво е почтена жена?
Мъдрецът казал:
- Това е жена , която има един мъж и един любовник.
- Това не е ли лека жена?
- Леката жена има един мъж и много любовници.
- Това не е ли пропаднала жена?
- Пропадналата жена няма нито мъж, нито любовник.
- Това не е ли самотна жена?
- Самотната жена има само един мъж.

Като гледам - не се вписвам в нито една категория. Засега.
В момента съм само в категория "щастливо разведена", с тенденция да отпадне втората част и да се наслаждавам на етикета "щастлива" жена.

Щастието е състояние на духа, не етикет на гражданския ми статус. Почтеността също.
Поздравявам ви с "Бургаски вечери" - (когато я намеря, може би ще я сложа тук :))

Бургас!
Как да се разведа - пардон - разделя с него?
Не мога! В момента, в който токчетата ми затракат по "Богориди" в посока "Морската" и моста,нещо неудържимо започва да ме тегли към морето.
И не ми пука, че друг град е "Морската столица на България". Не ми пука, че въздухът тук  е наситен с какви ли не химии, редовно изпускани от великана на индустрията - Нефтохим.
Този град е татуиран под кожата ми. Във вените ми сигурно тече и процент морска вода...

Седях срещу морето и не знаех какво да му кажа. За първи път.  Друг път винаги имах нещо да му споделя. Този път нямах думи за него.
Просто станах и си тръгнах.

Разведох се с Бургас...

Сватбата ми беше през октомври.
По едно съвпадение,/ а може би не/, разводът - също. Не обичам есента изобщо, може би защото съм родена през май. А е такова прекрасно време за депресия...

Цикълът се затваря перфектно, всички сме удовлетворени,с изключение на леко горчивият вкус на провала и изгубеното време. Успокоението от факта, че няма да повторим същата грешка малко се размива от това, че помня всички дребни предателства. Големите са генерални – тях ги правят всички мъже и са им простени.

Със сватбата затворихме устите на околните – да спрат да ни натякват нашите, вашите, приятелите, съседите, клюкарите и останалия свят.

С развода редът се обърка – трябваше да спрат да натякват новата жена, клюкарите, съседите, вашите... За мен и за нашите положението изобщо не беше притеснително – освен , че те вероятно го псуват наум. А на мен ми е все едно. Да живеем разделени беше най-доброто време от целия ни брак.

Сватбената ни песен всъщност беше моя – точно затова смятам да си я пусна в слушалките, докато казвам „Да” на развода.

 Def Leppard Two steps behind

Не, това не е любов.  Знам, нали съм се влюбвала толкова пъти досега.  Това не е.Не прилича на нищо досега.

Ако беше – досега да съм намерила поне десетина неща, които ме дразнят до полудяване и да съм го смъкнала от пиедестала, розовите очила щяха да са помътняли съвсем и влюбването ми щеше да е само спомен.

Не е любов това. По дяволите, само дето не знам какво точно е. Защо само като го чуя по телефона в кръвта ми се влива толкова естествен адреналин, че после цял ден хвърча на 5 пръста над земята. Една приятелка ми казва „Кажи му да не ти звъни по време на обедната почивка” – зарязах си бирата недопита и салатата наполовина.

Тъкмо успешно го изпратя в някое тъмно ъгълче на съзнанието си и той се сеща да ми се обади – ей така, да види дали си мисля за него и какво правя в момента.

Не е любов. Била съм влюбена, знам. На този етап вече успешно съм успявала да открия защо точно не искам този човек. И влюбването ми се е изпарило.

Пфф,  на тия години вече не съм за силни чувства. Да бях се научила досега. Ама пуста надежда, че все някъде, някога, някой ще успее да ме опитоми...